Страстите – необходимост, илюзия, реалност

Страстите – порок и стимул!

Темата „Страстите – необходимост, илюзия, реалност“ бих казал, че е по-скоро една култура на добродетелите, усвоявана в съответното историческо време от т. нар. социални единици. Първом от семейния кръг, след това от общество, което исторически може да се нарече племе, от народ, който формира физиономия и има воля дори да направи държава. (Защото има народи, които не са имали държави и все пак са били принудени да имат статут на култура от добродетели.) Тази социална йерархия върви към раса. Не става въпрос обаче за Подкоренни раси, а за социални, които безспорно са създавали и кодекс на своя морал, който брани общността или расовия белег, но не и личността. А личността може да се разлъчи от расата, дори може да смени физиономията си на принадлежност към обществото тогава, когато трябва да даде Път, каквото прави един Иисус Христос. Той се отличава от една расова доктрина, отличава се и се откъсва от един народ и става Личност, Която създава Учение, което човечеството изповядва вече две хиляди години.

Така че фактически тази тема бих я озаглавил „Културата на добродетелите“. А култура на добродетелите има съответния отвъден бряг – т. нар. пороци. И тогава бихме могли да си поставим въпроса за „пороци и стимули“. И всичко това, като богатство на историческото време, достатъчно ли е да го изведем като необходимост, да го изживеем като илюзия? И в кой момент можем тази необходимост или тази илюзия да направим неизбежна реалност в изграждането на собственото си пътуване? Пътуване, в което сега Учението Път на Мъдростта ни дава основание да направим преценка на миналото, което нарекох „ехо на съдбата“.

Културата на добродетелите се е осъществявала постепенно и е създала йерархия на доктрини, които от своя страна минават през образа на религии. А религиите оставят култури. Разбира се, има и религии, които оставиха само идея за изповедание, но не и култури. Митологиите обаче са култури, които едновременно са и религии. Културите на митологиите са несравнимо богати. С нищо не можем да ги сравним, независимо от йерархията на последвалите ги религиозни учения в идеята на избистрено божество. Сравнение не може да става, независимо дали ни е удобно, или не. Важното е, че там големият рудник може да позволи на всеки в личните му възможности като рудокоп да извежда ценности и култури, които пък са предпоставка за това, което наричам цивилизация.

Когато искаме да разгледаме въпроса за страстите, ние в края на краищата четем една книга. Книга, в която ще намерим писано и неписано – писано на камъни, на папируси... писано в мисълта ни. Книга, писана и с пророчества, давана с Боговдъхновение; дадена като Богооткровение. Тя може да бъде и словесна, неписана, но ние я четем, защото я има в пазвите на всеки отделен човек, на всяка народност, на всяка историческа формация. Четем я или я слушаме. Слушаме я в приказка или обред, слушаме я в песен − с напевите, с провлачената хороводност − култура, която създава безспорността на това богатство, наречено фолклор. Имаме и изведени, оставени съновидения...

Така че на съвременните страсти, когато искаме да разчетем тази необходимост, не можем да им дадем само настояще, ние няма откъде да ги изведем, освен от това, което е било написано или в слово изречено. От това, което четем или слушаме, извеждаме гамата на бъдещето. Но въпросът е: доколко известни добродетели са били необходими; коя е необходимостта, която може да ги извика? И коя е илюзорността, която може да ни заблуди? А всъщност тази илюзорност в дадения миг да е по-реална, отколкото реалността, за което бъдещето ще ни открие страници.

Тук слагам още един знак – четем зрима книга, слушаме зримо слово, гледаме зрим хоровод, от които създаваме култура, с която се изгражда обществото, расата, личността, до изведения в Учението на Мъдростта – зрим теогон. Но научихме ли се да четем една друга Книга? Научихме ли големия урок в хилядолетията, предоставяли ни таблици, с които сме овладявали това, което можем да наречем отклонение, или сме били стимулирани от тях да извършим изграждане, съзиждане на т. нар. добродетели? Защото има една Книга у нас, която малцина могат да четат или да извадят страници или отделен ред от нея за културата на добродетелите. Откъде? Именно от онова, което ни посочи цялата знайна, разчетена и достигнала до нас както словесна гълчава на народите, така и техния писмен знак или това, което музиката ни е оставила, или което четката ни е предоставила, или което длетото ни е дало като образци, каквито талантливи творци са могли да оставят. От нея тепърва ще почне човечеството да чете – от Книгата на Живота! Книга, която е писана вътре у нас, диктувана, било с насилие или с прозрение, от сили, по-властни от човека; писана и от самите нас – от Този, Който в нас е сложил Себе Си.

Книгата на Живота – за нея говори Христос. Той даде лист или страница, битката, даде пътеката как може да се стигне до нея. Първом, жертвата; второ – Възкресението; трето – Богооткровението! Чрез тях се стига до тази Книга на Живота, която е запечатана със седем печата. Оказа се, че дори Великите старци около трона на Бога не могат да счупят печатите. Защото никой от тях няма нито характеристиката, нито биографията на изнесен Голготски кръст на двубой между Дух и материя. Само Той – Христос, можа да направи тази Мирова услуга на човечеството: да му даде Път чрез делата Си и чрез Посланието Си как да стигне до Книгата на Живота.

Едва сега, когато се даде знак, че могат да бъдат счупени тези седем печата, ние правим преценка: наистина ли страстите са били необходимост и като част от една програма на добродетелите са могли да развращават или да изграждат? Порок или будност? И кой ги е определял, за да събуди тревога или отговорност? Кой е определял ценностите, с които можем да посочим порока и развращението или светостта и жертвата, за да видим необходимостта? Това е еволюцията!

Изказа се доволство, че човекът е homo sapiens – голямо чудо – мислящ! Но не е homo faber – не е съзидател още. Когато казваме, че зримият теогон е бъднината, ние ще приемем, че той е вече homo faber, той е съзидател, творец. А неговата висота ще оценява кое да приложи.

Еволюцията сложи ценностите в идея за развитие, а законите на прераждането и кармата позволяват йерархическо издигане на човека. Защото как да се остави човека с неговия първичен инстинкт? Този инстинкт, разбира се, е бил необходим, защото е идея за съхранение. Тя, идеята за съхранение, може да изглежда злосторна като приложна воля, но нейната задача е била да изведе, да изгради. И тогава ще видим, че човечеството е имало различни потреби от страсти.

В Духовната вълна на Мъдростта говорим за необходимост от страсти, на които не трябва да им даваме само отрицателен характер. Еволюцията създава илюзорност, която води хората от камък на камък, от бряг на бряг, за да ги отведе в океана, където стават Мирова цялост. Тогава разбираме, че капката на илюзорността става реалност. Събудената духовност в човека става реалност, защото океанът е от капки, макар и никоя капка сама за себе си да не е океан. Но няма океан без капки!

Тогава има ли йерархия в тази необходимост? Или, ако беше оставено битието на човека в неговата пещерност и еволюцията не го изнасяше напред, щяхме ли да го видим в необходимостта, която изгражда от него това, което наричам „воля на боговете“?! Щяхме ли да го видим в илюзията на еволюцията и в реалност − да го видим в идеята на Голгота и в неговата Събожественост, т.е. Син на Бога?! Тогава какво ни остава? Да видим човека в неговата еволюираща цялост и в порок, и в стимул!

В такъв случай можем да изведем една от най-важните потреби – потребата за възпитанието в Школата на грижата. Грижата има една задача – да укрепи, за да създаде оцеляване. И тя безспорно градира в идеята за расовата група. В расовата група стои грижата. Там се понасят недостатъците, защото трябва да се съхрани ядро, което след това да се дефинира във възпитание на обич.

Така че човекът минава възпитание в грижа, която го съхранява, инстинкт, който го брани. Но ще не ще, той ще трябва да мине в една друга възпитателна школа – в Школата на обичта. А обичта вече е не грижа за съхранение, а еманация на индивид, който трябва да даде устойчивост както като бъдеща стъпка, така и като легитимация, която трябва да се издейства в расовата общност. Можете ли да си представите каква битка е било!? Да се откъсне от расовата общност, да има устойчивостта да стане индивид! Защото го носи като наченка.

Идеята за смелостта, идеята за дързостта трябва да изведе индивида и той след това ще трябва да победи страстта за власт. Страстта в овластяването е, защото индивидът трябва да се съхрани в устойчивост, а не в колективно съзнание. Но колко е научил от урока на това, което тези плисъци на еволюцията като необходимост дават и тези страсти, които са оформяли физиономията му? Човекът си направи институции, в които удовлетворява своята ненаситна страст за власт, себичната си потреба за богопратеност. Ето теокрацията – една идея, в която някой трябва да намери посланието, че е пратеник на боговете, или пък да се освети така, че да е и жрец, и цезар...

От идеята на обичта, от тази школа за възпитание на обич се мина в Школата на Любовта. В нея Аз-ът е вече идея, Аз-ът е значимостта. В тази идея виждаме вече как Христос трансформира порока в стимул, без да му отрече последиците от страстта − нарушения принцип, нарушения закон. Прелюбодеянието ще си остане порок, но Христос го трансформира в стимул с идеята за прощението. Виждате как се намира една нова енергия.

Без нова енергия не може да се достигне това, което се иска от бъдното човечество! Прощението напомня на прелюбодейката, че тя е сгрешила, но енергията, която може да я преобрази, за да йерархира в познание, е Любовта. И чак тогава можем да разберем свещеността на заповедите според възможността за преценка: Не те осъдиха, и Аз не те осъждам, но вече не греши[1]. Той не казва, че тя не е сгрешила. Но се влива една нова енергия, която `и дава нова знайност. (И винаги ще питам: къде е прелюбодеецът?...)

Човекът ще сменя това толкова популярно и набедено, и толкова изхабено поведение на вяра и религия. Защото вътрешната му енергия се сменя, когато възпитателната роля е свършила своето. И Школата на Мъдростта сега какво възпитава? Че Духът е Мирова даденост и познанието чрез интуиция е прозрението, което освобождава от извинение за незнание. Не може да се измъчва човекът, като се извинява, че не знае. Той трябва да се събуди в прозрение и след това да го мотивира като формула на своето съзнание. И чрез това, което може да изведе, да си направи правила. Тогава ще разберем защо в дадени моменти грижата не е могла да бъде в действие без водаческия принцип.

Трагично е, че човечеството още се изживява в едни съвременни страсти за водачество, извинявайки се, че прави добра грижа. А тя не можа да прерасне в това, което наричам принцип на обичта, школа на индивидуалността, която от своя страна дава една будност и бихме казали, една отговорност на волята за живот. Това е идеята на обичта – отговорност и будност на волята!

• Възпитанието в Школата на грижата е за оцеляване;
  в Школата на обичта е за легитимация на индивид;
  в Школата на Любовта е за значимостта на Аз-а;
  в Школата на Мъдростта е за познанието като прозрение!

В тази стълбица, в която се изграждаме, ще видим, че грижата понякога въстава срещу един недостатък. И все пак този порок, ако може да бъде наречен така, както са го дали таблиците за възпитанието – нравствените таблици на човечеството, ще видим, че тази илюзорност, която се води от еволюцията, всъщност е станала стимул. Един привиден порок. Това не значи, че няма пороци! Но аз искам да се разбере великата тайна: необходимост – илюзия – реалност. Кога човек може да усети реалността така, както казвам: Има една реалност, по-реална от реалностите – тя е Духът!? Реалността на цялото битие може да бъде усетена само с Духа. А тази реалност има задача да одухотвори материята – а не да я отхвърли, не да я малтретира. Затова страстите искам да ги видите как са излизали из дълбочината.

Може ли да се остане с културата на добродетелите? Не! Тя трябва да се разпадне, защото нейната ценностна система в отговорност пред правната, етичната и религиозната култура сменя своята характеристика. Тогава страстта, която хората не са успели да укротят чрез таблици, ще трябва да я надкрачат. Това го забелязваме в историческия ход – с безцеремонност дори, когато новото идва. То тласка света напред, макар и да остава в подчинение на някои безспорности. Безспорност е смъртта. Подчинени на този страх, в идея на съхранение, в таблиците на добродетелите поставиха: Не убивай!

Егоцентризмът е бил една от големите добродетели. Човек да се измъкне от стадното. И влезе себичната притежателност – крайно необходима тогава, а сега непотребна. Първо необходима, а след това – непотребна. „Това е мое!“ – как да го съхраня? Трябвало е да го съхраним така, както една добродетел казва: пази нещата, както очите си пазиш – защото това е зримостта.

Брани се собственост. И дори с една прецизност ще се каже, че когато малко повече сте си позволили да откраднете – за да се оневините, дайте от краденото на някой друг. Модерна теза − апашите да кажат, че вземат от богаташите, за да дадат на бедните. Приложна теза в целия XIX и XX век: „Крадем от ония, които имат, и даваме на тия, които нямат!“. (Както в България беше един Митьо Ганев, за когото направиха филм през 1968 г. и отпечатаха марка – бил антифашист. Разбира се, след години разбраха, че резилът си е резил...) Създаде се и властност на икономиката без нова морална институция или без нови постулати, без идея с нова енергия. Намери се оправдание, че гладът е достатъчен, за да се прави насилие. Защо? Защото хората губеха светостта и познанието за смърт. Когато не познаваш смъртта като святост, много лесно може биологията ти да направи отвратителна битология – битология на беззаконието. Мотивирана с наличната биология, вместо със Сътворителя ти като отговорност в идеята за съвършенството.

В нравствеността зримостта е поведението ти към другия – в етиката, с която пристъпваш: „Не прав`и на другия това, което не искаш на теб да правят!“. Това лежи в Библията[2], а го е казал и Конфуций. Конфуций се счита за всевластен, защото и Мао Цзе Дун не можа да го победи – беше се разпоредил да го махнат от моралните постулати, които е родил, и да го свалят от трона му. Но Мао си отиде, а Конфуций още властва! Конфуций е рекъл: „Човек, който оценява добродетелта по-високо от удоволствието, който отдава всички сили да служи на родителите си, който е готов да пожертва живота си за своя владетел, който удържа обещанията си към своите приятели – даже някой да го нарече некултурен, за мен той ще бъде един възпитан човек“[3]. Значи важно е възпитанието – в грижата. Това е расовият призив – възпитан човек. Защото Конфуций не е духовен Учител, а нравствено-правен доктринер. И затова именно не можа да го победи Мао Дзе Дун. Опита се да го забрани, но не можа. Защото конфуцианската нравствено-правна доктрина бе по-дълбока в прозрение, отколкото една социална тенденция, която съдържа онова, което е оставено в мохамеданската нравология – битка с отмъщение.

Расовата доктрина се съхранява чрез нравствени таблици. В тях се формира индивидуалността като идея за устойчивост, дори за устойчивост и на самата раса. Тогава безспорно е трябвало да се отработи това, което е крайно необходимо – да се брани повече расата или колективната цялост, макар да се събужда индивидът. Да се пожертва личността, за която няма обаче прозрението и преценката. Много късно идва идеята за личността като стойност, като ценност. Личности са пращани да водят, а не да се подчиняват. Те са, които е трябвало да създадат школа, с която да се изгради бъдещия индивид, който може да стане личност. Това е трябвало да се съхрани, да се опази чрез таблиците на добродетелите и разбира се, най-очебийно и възможно четимо е, когато отворите Библията и намерите Десетте Божии заповеди. Там ще намерите обаче и правото да браните Онова, Което е повече от вас.

Идеята боговете да бъдат повече от човека е много стара. Защото малцина са приели умирането като знание за смъртта и път за безсмъртие. В наличната култура е обратно. Затова в Библията ще намерите да се брани не човека, а Бога. След това ще намерите да се брани колектива, расата. Чак тогава в този общ колектив ще видите повеления, които бранят собственост, защото там човекът е собственост на расата, а не е личност. И затова ще се каже: Не убивай!, но ще се позволяват убийства, когато Бог дава благословия. Извинение винаги може да се намери за това, което нарушава принципа. Но човекът и Богът са едно и също и когато убиваш човека, „убиваш“ Бога! Това е знание обаче, което по-късно ще дойде. Но съвсем не значи на недостигналия висота за отговорност – като съвест и светлина, да му се позволява да убива.

Свидетели сме на това, което писани книги са ни оставили и което археологията ни открива – че е имало насилие, че е имало и убийства. Имало е и потопи. Тогава – да съдим ли за това природата? Казвам, че природата е безжалостна, човекът е жесток! Затова какво ни остава? Този порок да го направим стимул – да бъдем безжалостни, но не жестоки. И в тази идея на укротяване е предоставена първична роля на страстта, на страданието... Затова са излезли нагледните писани таблици. Но Сътворителят в идеята на Своето проблемно същество, наречено човек, му дава основание за тази еволюция. Ето защо казвам, че човекът е проблем на Бога и Бог е проблем на човека!

Тази велика тайна му е позволявала илюзорността в еволюцията, която ще го доведе до реалност. Ето голямото, с което се изгражда. Можем да кажем, че тази илюзорност е разумна безсмислица и тогава, когато я познаем, да кажем, че тя е безмислена разумност. Така можем да намерим далновидността и оправданието, че не всичко е божествено в таблиците на морала – таблиците на съдбата, както ги наричат акадците, в Десетте Божии заповеди, в Дванадесетте таблици на римляните, в законите на Хамурапи...

Десетте Божии заповеди са предшествани от Акадските таблици, а няколко основни белега за посегателството ги намираме и в законодателството на Хамурапи. Следователно в знайна необходимост – в приложна, правна, нравствена и религиозна форма – е стояла идеята за човека бог в развитие, но нито е могло осъзнато да се сложи, нито са могли да се дадат обяснения за същността му. Ето каква голяма идея са налагали на човечеството тези морално-нравствени и съдбовни таблици. Някои от тях още са в сила, макар и отживени.

Човекът е пратен да се развива. И колко много благодатни енергии, а и каква отговорност на съпровода с другите царства – растително и животинско, му е предоставена. Този съпровод е в негова отговорност, както и в негово служение.

Всичко това изгражда, за да даде необходимостта човекът да се илюзира в еволюцията и тя да го освободи, за да го направи духовна реалност. Колко хилядолетия му трябват... Не, и хилядолетията не са мярка дори, защото съм казал колко милиони години е работено върху мозъчната материя от най-висшата енергия на възпроизводството. Милиони години – за да се направи човек. И сега, когато имаме човек, е нашият упрек – учудваме се на този човек, че може да бъде неморален, да бъде крадец, да бъде наркоман, да извършва самоубийство... А колко потребно е било в тези милиони години да се жертва за това, което нарекох безмислена разумност. Тази голяма, универсална грижа, която е раждала Аз-а; грижа, която ви извиква на служение. И тогава ще разберем за всяко нещо каква воля е била необходима, колко Мирова енергия е била потребна, за да може от тази грижа да се намери водителското начало и да се ражда водачът, който е безцеремонен в добрия смисъл на думата. А след това ще се роди това, което наричаме будна воля – за да се изземе от расата индивида. Ще се роди жертвената воля на Любовта и най-после ще се роди волята на служението.

Човечеството сега се е накичило в една безумна разумност с евтини наслади и още по-евтино удоволствие. Но не е страшна енергията на любовта и възпроизводството, страшното е, че се употребява за сладострастие. А на човечеството, в неговите етапи на андрогинно разделяне, милиони години му е поднасяна и една радост като желание, а след това – желанието омърси радостта.

Новата знайност, която остави Христос, е да се освободи еволюцията от идеята за плътта като принцип на грях. Защото сладострастието не е в биологията. С какво Христос го смени – Който е пожелал в сърцето си, вече е прелюбодействал[4]. Това е трансформацията. Не че актът не е осъдителен, но друго е важно – пожелаването, мисълта. Затова в Учението на Мъдростта вече трябва да се работи с мисълта. В Любовта е школата на възпитание, където Аз-ът е защитен, защото той е, който ще пише в Книгата на Живота, и когато чрез Мъдростта се счупят печатите `и (както Христос го направи), тогава ще се види какво е писал всеки. Било една дума, било едно изречение, било една страница – според своята инкарнация, с която е влязъл в едно битие в Школата на Мъдростта.

Човекът е изграждан в милионите години – с всичката страстология от едно събудено желание до едно осветено познание. Затова той ще има зрение, слух, усет и какво ли не. А след това и тях ще надкрачи. Ще си създаде принципи и парапети, с които ще се ограничава. И тогава ще се попитаме: защо в дадени моменти можем да имаме разгрома, разпада на една устойчивост? Защото се събужда търсене за бъдеще! Това е била голямата битка, която Сътворителят внесе в своето дете – битка за бъдеще. Не съм съгласен твърде много с някои от авторите, които казват, че идеята за бъдещето не създавала възможност за настояще. Подобно виждане има стойност дотолкова, доколкото човекът, оверижен от навика, се удовлетворява с настоящото. Затова единици разрушават, за да могат, макар и да причиняват страдание, да дават път за бъдеще. Не може човекът да се удовлетвори с това, което е стигнал, без идея за бъдеще. А идеята за бъдещето не го прави тъжовен, ако знае тази потребност, че е син на Боговете и бъдещ зрим теогон!

Така се получават страстите – като порок и стимул! Като порок са, когато не се спазва това, което съхранява расата, класата, кастата, индивида. И като стимул − когато не се извършват престъпления, които и законът, и моралът наказват. В тази битка се получи най-страшното – възможността човек да бъде развратен в преценката на полученото възмездие. Тогава страстите, поради йерархията, с която са изведени, започват да имат власт. И ще се питаме защо в една кастова система са позволени привилегии на брахманите, на посветените, а е отнета тази възможност на обикновените. Индийците ще кажат, че това е според теорията на прераждането. Но тази теория еднакво освобождава и посветения, и развиващия се. И това ми даде основание да кажа, че когато някой иска да преценява присъствието си, трябва да разбере дали е дошъл за развитие, за мисия, или за Месия. Оттук е мисълта, че мъдрецът в законите е жертва, а за обикновения законите са съхранителна сила за неговото възземане.

В книгата си Согиал Ринпоче цитира древния китайски текст „Куан Тзу“: „Раждането на човека е раждане на неговата тъга...“. Тази баналност е едно непознаване, макар че той трябва да познава закона за прераждането. А този, който го познава като еволюция, не може да прави подобни констатации: Раждането е тъга! Да, така може да каже и Буда. Явно е, че Ринпоче е изповедник на будистко миротворение. А Буда, който стига до будността, защо „лишава“ от прераждането, от идването отново на ония, които нямат неговото ниво? Защо едно ново раждане да го наричат тъга, а да не го нарекат развитие!? И Ринпоче продължава: „Колкото по-дълго живее той, толкова по-глупав става, защото стремежът му да избегне неизбежната смърт се засилва. Колко тъжно! Живее за това, което никога не може да постигне! Жаждата му да оцелее в бъдещето го прави неспособен да живее в настоящето“[5].

Подобна теза и Артур Шопенхауер сложи в своята философия, ставайки будист. Доктрината на Буда остави представа за живота като страдание, която Шопенхауер предостави като воля за осъществяване на желания. Разбира се, по-късно и Ницше ни представи волята за власт. Друга крайност – сладостта да имаш подчинени, която безспорно в идеята за водаческото начало оставаше като наслада на човека, обитател на тази земя. Но ролята на водачите бе да извеждат хората, докогато изградят целостта на една расова група, за да се потърси след това идеята за индивиди. И вие виждате една теза в Стария завет: Вие сте богоизбран народ[6].

Човечеството, макар и с различни престои в различни подземни преизподни или в някакви небесни царства, си е изграждало своята морална стълбица. Така старозаветието ни оставя своя Декалог, т.е. Десетте Божии заповеди, които почти всички знаем. Там на този, който е имал куража да се отдели, защото всичко е било подвластно на расовата теза, му е било забранено да изговаря напразно името на Бога Иахве[7]. Защото Той няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно. Ако това е било белег на т. нар. безверник (а безверници няма, безбожници може да има), тогава можем да се питаме: колко смелост, колко предизвикателство е имало в Иисуса Христа да каже, че е равен с Бога! Не само да го изговори, а на всяка страница в Евангелията учи, че взема и казва това, което Неговият Отец Му дава, т.е., че е единство с Отца Си. И променя – не само в идеята да се спомене името Му.

Името като излъчена енергия не може да бъде съхранено в цялата раса, освен с един закон – закона на отмъщението. А бъдещето трябва да е без отмъщение, трябва да се осъществи с идея на прощение – така както рече Христос. Той не отрича грешките, не отрича пороците, но им намери место за еволюция в личния бит срещу социалната жестокост. Той освобождава човека от социалната жестокост (на която и сега пак сме свидетели) – извеждайки го, бранейки душата.

Но Десетте Божии заповеди станаха повеля и битие и вече три хиляди и петстотин години мотивират поведение, за нерадост, не толкова съвършено. Виждаме че двама братя от един баща и от две различни утроби – Исмаил и Исаак, продължават да се бият в идея на отмъщение. Бият се, защото и мохамеданството повтори същите жестокости на юдаизма.

Това битие – да не се изговаря името на Бога, продължава да бъде властно. Или онова увлечение, което някои деноминации изповядват: Помни съботния ден, той е свят. А Христос каза: „Съботата е направена за човека, а не човек за съботата“[8]. Това рече и с това освободи бъдещото поколение от властта на идола. Но все пак, когато говоря за разликите между религиите, един Саваот остана със своята отмъстителност; Аллах в лицето на Мохамед също. Защото Мохамед получи своето послание от архангел Гавраил, а Христос получи Своето Учение от Отца. Много са различни – и като послание, и като доктрини са от различни нива.

В тайните на оставените от вековете нравствени правила и постулати болезнено е, че и Светите Отци, а и тези, които казваха, че са реформатори – протестантите (които даже злосторството го направиха по-законно), не можаха да сложат като морални постулати в бъдещото живеене на човека Блаженствата, които Христос остави. Те останаха някак си откъснати, забравени.

• Блаженствата можеха да създадат една нова платформа в идеята на съвършенството!

А сега вече имаме смелостта да кажем, че не е достатъчно само да бъдеш безгрешен и съвършен. Защото това, което липсва в историята на човечеството в гамата на добродетелите, е, че никой не позволи на човека да стане божествен. Търсеха формула да го обезгрешат. Дори поискаха разпнатият Христос да ги освободи от първороден грях. Направиха си изповедални, продаваха индулгенции, изгаряха на клади... Ужас! Искаха човекът да бъде съвършен.

Христос рече: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец!, защото Той не можеше тогава да каже: „Бъдете божествени, както е божествен вашият Отец!“. А може ли да бъде съвършен Отец? Та това е твърде неудобно – Отец да бъде съвършен... Той може да бъде само Божествен! Но така го каза Христос и не посмяха да дадат на човека превес на постулата: „Бъди божествен!“. Защото биха го освободили от страха на първата заповед в Библията – „Да нямаш други богове, освен Мене“[9], която оставят евреите, а после мохамеданите я повтарят в Корана – „Не взимай друг Бог заедно с Аллах!“[10].

Тъжното е, че малцина можаха да прозрат, за да направят Блаженствата на Христос морални постулати. Ако някой бе се извисил до голямата идея: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“[11], една нова енергия можеше да отвори очи за Бог. (А не да намажат с кал очите на физически слепия и той да прогледне за нова заблуда във физическия живот.) Това не можаха да разберат – да създадат идея за чисто сърце. Чистотата можеше да бъде нов реален факт за глед – глед за Отца.

Втората формула е на миротворството, която дава право да се наречеш Божий син: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“[12]. Само тези две Послания – тези две Блаженства да бяха останали в битието на човечеството и да бяха направени пригодни за усвояване от страна на поколенията, щяхме да имаме друга нравология. Не вече култура на добродетелите, не аретологията на Аристотел, на Платон, на Сократ..., а просветление. Просветление, което отваря духовните очи на човечеството. И тогава щяхме да поставим в просветлението и прозрението преценката на отношенията. Защото зримият теогон, или събуденият теогон когато ви дава зримост, ви поставя и отговорност.

Тогава ще разберем защо Любовта е това, което Христос направи – освободи човека от расовия принцип и запали огньове в идеята за жертвата. Защото само Любовта може да се жертва; само Любовта ползва страстите, като изгаря порока, който беше отбелязан и осъден, обаче простен. Така Любовта сложи основите на цялата бъдност – жертвената воля. И тогава Мъдростта какво ще поиска? В Посланието за 1999 година казахме: „Мъдростта не задължава“[13], но нейната воля е служението.

Като се опитаме да направим сравнение между различните религии, ще видим какво ни оставиха тези богати исторически времена от книгата на страстите, която можем да четем. В четимата книга юдеите имат десет заповеди, а мохамеданите са си сложили пък дванайсет – Додекалог. Там ще намерим името на Аллаха да не бъде сменяно, да се проявява добрина към родителите, което именно слагам в идеята на грижата. Те трябваше расовото си начало да защитят, а то се защитава в поделенията на социалните единици – семейство, племе, народ. Там ще намерим и други ценности – да се помага на бедния, да не си скъперник, но и в никакъв случай разсипник. Ще намерим и нещо много страшно – „И не убивай децата си поради страх от бедност!“[14]. А когато излезе една правна норма или религиозна повеля, тя е мотивирана от това, което дава реалността – поради страх от бедност.

Идеята за страха много мотивирано е влязла в социалните реалности на човечеството. Това, което Моисей с гениално прозрение направи, а безспорно и други посветени са правили, надявайки се, че могат да овладеят и да възпитат отговорност. Защото никой не може да наложи обща воля освен държавникът и никой не може да направи обща молитва освен жрецът.

Мохамеданите можеха да не прелюбодействат, след като са полигамни, но нещо по-страшно има в Корана: „И не убивайте човек... освен по право!“[15]. Може ли една религия да се мотивира не само в зломислие, а и в злодействие с формулата отмъщение!? Каква великолепна вратичка – другият е гяур и ти го колиш, защото делото ти е справедливо, и във възмездие на това ще получиш в Рая великолепен пилаф, фонтани, девици...

Тогава наистина трябва да се попитаме – остатък от какво е това? Коя необходимост е родила идеята за отмъщението? Защо не е прибавила човешката будност отговорност към идеята за подобно отмъщение? Заради себичността, егоцентризма, алчността... И виждате какъв стимул е сложен – можеш да убиеш по право, а като забогатееш, няма пък да убиеш детето си. Значи един грях по-малко... Мотивирано злосторие!

Ето още какво пише в Корана: Изпълнявайте обета! За обета се носи отговорност. Аз питам този, който е направил тези повели, като е сложил правото на отмъщение, къде е идеята за отговорността? Защото се ръководи едно живо социално тяло, на което се предоставя божествен мотив и божествено право да отмъщава... Аз не говоря за обичайното гражданско и наказателно право, което имаха, и колко векове бяха потребни да се освободят от правото на отмъщението. Но питам защо трябва религията да го канонизира и да го повели, да го кодифицира в изповедание – да отмъщаваш с убийство? Не убивайте, освен заради... А какво рече Змията – Мъдростта, когато се каза, че Адам и Ева, като опитат ябълката на познанието, ще умрат? Каза им: Не, ще ви се отворят очите... Мъдростта още тогава е защитавала идеята срещу умирането и убийството. А те го замазаха. Още тогава рече тя: Не, няма да умрете, а ще ви се отворят очите[16]. (Адам и Ева само от една ябълка станаха грешни, представете си сега колко ябълки трябва да има – за да са толкова много страстите...)

Другата заповед в мохамеданството е: „И изпълвайте мярката, когато мерите, и претегляйте с точни везни!“[17]. Значи „не хитрувайте“. Какво значи да не хитрувате? За мен този термин има едно изключително богатство. Наричам Одисей „малкият хитрец“. Хитрец! Защото той за първи път употреби религията като социална казън – с подлостта на Троянския кон. Това е хитрината на малкия ум: Ето ви, троянци, дар от боговете! А вътре е подлостта, малката хитрост. Иначе кой можеше да отключи вратата на Троя?! Във вътрешността на Троянския кон бяха скрити тридесет злосторника... Но кой видя хитростта? Жрецът Лаокоон и пророчицата Касандра. Следователно в човека е предоставена една възможност – да види. Това е бъдещето, което оставя Мъдростта – като Духовна вълна на Мировата даденост.

Страшното е, че и в нашия век не само се хитрува, но и хората са подложени на социално насилие. Защото как бихме характеризирали днешните страсти на мафиотите, които на улицата просват някого? Откъде дойде идеята за отмъщението? От законите ли? Не. Ако бяха мохамедани, законът им го позволява, но за жалост, това са много често християни. И то европейски – и католически, и православни.

Това е битология ужасяваща! И се влачи човечеството, влачи се и се подчинява. Роди Харта за правата на човека, а някой чел ли е повелите на хилядолетията, за да пише там? Създателите на Хартата не поискаха да се сменят нравствени безнравствености! И затова официално протестирахме и продължаваме да протестираме – в Хартата за правата на човека да се включат правата на душата, защото все още се брани само тялото. Да се защити душата – като се махне идеята за „враг“ и повелята „анатема“, която е по-убийствена от това, което убива телеса.

Можем сега с отговорност да говорим за страстите, които виждаме: грабеж, убийства, прелюбодеяния; за тези толкова евтини радости – чревоугодие, мързел, алкохолизъм, наркомания, разгул, перверзност... Гаврата с най-висшата енергия – половата, е съвременната перверзност. Илюзорната радост на развлечението, с което толкова добре хората са удовлетворени. Ще видим на някакъв стадион там десетки хиляди да крещят неистово. Аз не зная някой ще събуди ли отговорност, когато и удобството на държавника е да има развлечения. Това, което направи цял един минал строй навремето – даде развлечения и забрава за отговорност. Защото съвременната страст е това – дай на човека забрава за отговорност, като го удовлетвориш в това, което още в Древния Рим е казано: „Panem et circenses“ – „Хляб и зрелища“.

Съвременността е разумна безсмисленост, защото се задоволява с върховенството на ума, с цивилизацията, с дресираното насилие, а не с прозрението на интуицията и свободата като утроба на богове! Липсва теогоничното начало в нашето съвремие.

И когато силите на страстите обладаят хората, какво пък пише в „Бхагавадгита“ – в епоса, който е рожба на боговдъхновение там, където културата е наситена с богове и с школи:

• „Никой дори за миг няма сила
  в този свят да остане бездеен.“

Ето вижте еволюцията: Никой няма сила да остане бездеен! А някои секти връзват човека няколко хилядолетия или милиони години отвъд – обездушен или обезтелесен – да чака възкресение!

• „Трите природни сили – гуните –
  тласкат всичко родено към действия.“

Ето я тази еволюция, която има в себе това, което казахме – илюзията. Илюзия, която става реалност. Там го тласкат.

• „Нисшата дейност те прави зависим.
  Но саможертвата е висша дейност.
  Освободи се от всички желания.
  И следвай Висшия път – необвързан!“ [18]

Оттук Буда е взел своето Учение – да се освободиш от желанията. В „Бхагавадгита“ ще се говори за светостта, страстта и тъмата:

• „Святост − саттва, Страст − раджас и Тъма − тамас
  са трите сили на природата.
  Те свързват с тялото, о, Мощноръки,
  Непреходното Въплътено.
  От тях саттва − сияйна и здрава,
  поради своята неопетненост −
  обвързва с връзки от земно щастие
  и от познание, о, Безгрешни.
  Раджас е силата на пристрастията,
  родена от жажда и от привързване.
  Тя оковава в плътта Въплътеното
  чрез веригата на деянията“.[19]

Няма по-властно нещо от стомаха, да не говорим за йогическите упражнения – Кама Сутра, за виаграта, която сега пият... Това е привързаност.

Така че, когато в „Бхагавадгита“ намерите тези три гуни – сатва, раджас, тамас, те са в Пракрити и в Пуруша. Защото Пракрити изгражда плътта на Пуруша. Те винаги ще действат, ще тласкат човека към едно необходимо действие – да победи тъмата, да се освободи от страстта. Тази велика енергия, която човечеството забрави, с нейната възпроизвеждаща сила, превърна я в страст, която унижава. Дадена ти е, за да се величаеш, че си бог – употребяваш я, за да се унижиш, че си животно! А битката, която трябваше да води Яков, е битката за божественост. Затова Яков стана Израил, макар че окуця.

• „Когато гледа, слуша, докосва,
  мирише, ходи, яде, спи и диша,
  отрекъл се и познал същината,
  мъдрецът казва: „Нищо не правя!“

Ето това е голямото равновесие: Нищо не правя! А гледа, спи, ходи, отваря очи.

• „Когато говори, дава и взима,
  когато отваря очи и затваря,
  дори тогава мъдрецът казва:
  В сетивния свят сетивата се движат!“

Не той, сетивата се движат.

• „Посветил всяка дейност на брахмана
  и отхвърлил всяка привързаност,
  както над мътни води – цвят на лотос,
  той от злото не се опетнява“.[20]

А прозрението на Яков в Съборното послание е: „Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого“.[21] Тогава ще видите дълбочината на това: Няма зло, има нееволюирало добро! Четем една зрима Книга и предстои ни, в Учението на Мъдростта, да счупим печатите на Книгата на Живота, за да я четем... Така преди пет хиляди години хората са оставили такова знание и поведение.

И връщайки се към тези минали култури, ние ще намерим, че Кришна ще каже на Арджуна:

 

• „Който принася на мен свойте действия
  и като на висша цел ми е предан,
  с нищо несвързан и невраждебен
  към нищо – той ме постига, Пандава“.[22]

Буда също оставя правила – морални, етични... Но оставя и бедата на раздялата между двете колесници − между монашеската институция хинаяна, тесния път, или т. нар. „малка колесница“ (която за зла участ не можа да направи чудеса), и махаяна, широкия път, или т. нар. „голяма колесница“, реалния живот. Той просто прокламира тезата за Правдата, независимо че няма нито личен Бог, нито социален, нито Миров. Будизмът иска правилни възгледи, правилни цели, правилни слова, правилно поведение, правилен начин на живот, правилни усилия, правилна загриженост и правилно размишление и покой.[23]

Когато разглеждаме победата над страстите в изпълнението на будизма, ние ще видим пет големи забрани за миряните. Казано е: Не отнемай живот; не кради; не влизай в незаконна сексуална връзка (на монасите въобще не е позволено и допиране); не лъжи; не употребявай упойващи вещества[24]. Пет повеления имат будистките граждани и десетки, дори стотици за монасите. Има нещо друго обаче – човек може да краде и насън, може да блудства и в сън... Това, което не можаха да видят, е, че сънят е реален, че сънят е метод на знание. А забраната за монасите, която е много характерна – да не спят в удобно легло и да не сядат на удобен стол, е и идея да не ги разврати разкошът. Като идея в еволюцията има някаква стойност, но едно е да не станеш жертва на глезенето, друго е страх, че ако седнеш на удобен стол, той непременно ще ти внуши, че си „император“. Тъжно...

Има един особен страх, внесен в изповедниците на известни учения – идеята за удобството и тази за стола. В гръцката митология много добре е казано – там Кронос изживява своя страх, защото му е казано, че някой ще му вземе трона. И така, той си яде чедата. (До онази измама, когато Гея му дава камък, за да спаси Зевс.) Идеята за трона, съпридружена със страх.

И още забрани към будистките монаси: Не се закичвай с цветя и не употребявай аромати, не се забавлявай и не докосвай пари. Но могат да ги пратят да просят пари – това могат да правят...

Тук и идеята за пола е властна. Тогава, когато стана злоупотребата, се стигна до ужаса в монашеските институции – да се малтретира материята и дори да се кастрира. А това значи да не си познал дори и един ред от Христовото Учение, че прелюбодействието е пожелаване в сърцето – не в биологията! Това не можаха да разберат. Така и един Ориген, който е изключителен ум, посегна и се кастрира. След това пък Църквата – когато се мотивира да го анатемоса за неговата идея за инкарнацията, му слага и тази вина – че се е кастрирал, като е нарушил богосътвореното същество.

Разбирате ли с какво е хранен човекът толкова хиляди години, за да бъдем сега пред неизбежността, когато трябва да се освободим? Всичко това е вътре в човека! Не е важно дали е в Азия, дали е в Европа, или някъде другаде. Това е вътре в човека, защото хилядолетия тези мисъл-форми са бродили, писаните заповеди са учени и са му повелявали, а някой се е изповядвал, че е грешен... Това лежи в неговия лабиринт, което е голямата трагедия на човечеството. Затова не се учудвам, че има изстъпления, защото духовната святост не може да покрие всичката тъма.

Раждаха се културите на добродетелите – всички те са изграждали, но се и разградиха. Разградиха се с това, което едно по-висше Учение даде, една доктрина, която идва отвътре навън – култура на събудения Кундалини. Това е, когато можете да овладеете разумността и да я осветите с интуицията си. Тогава сте направили себе си свободни от материята и по този начин сте одухотворили онова, което след това ще ви позволи да възкръснете. И тогава тайната за Възкресението няма да е благоволение, а и никъде не е казано, че е благоволение – а ще е изградена потреба на човека.

Учителите, пророците дават страница от книгата на одухотворяването, но какво да кажем за онези, които малтретират своите тела – кой ще се погрижи за тези измъчени клетки? Една бъдеща култура и една бъдеща енергия! Човекът трябва да се изживее в илюзията на преходността − както го казвам в Посланието за 1999 година: Победа над преходност на богове и съдба![25] Когато се освободите от тази илюзия, ще видите колко реална е била необходимостта от страстите, колкото и плачевно да изглежда състоянието на човечеството.

Какво е потребно сега, за да стане една бранност от порока – стимул? Нови духовни енергии, та в тази йерархия да вървим стъпало след стъпало към Свобода. А само Свободата ражда богове! Необходимостта е волята на боговете – осъзнати или неосъзнати, признати или непризнати. А когато вие станете богове – сменете ги! Но това е необходимостта, за да може илюзорността в еволюцията да се осъзнае като грешка. Не като грях, а като грешка в постепенното усвояване на Свободата. Когато я усвоите, тогава ще разберете, че не е имало грешка, а е имало потреба.

Реалността винаги ще бъде една Божественост. Реалност е Синът Божий. Той е неоспорим, защото е и Син Човечески. Виждате как се градират – необходимост, илюзорност, реалност.

• Необходимостта е волята на боговете;
  илюзията – еволюционният „грешник“;
  реалността – Синът Божествен!

Иисус Христос е манифестирана реалност, изведена от необходимостта и изживяна в еволюционността!

При Вавилонската кула стремежът на ръцете на хората е нагоре, за да изградят, да стигат небето, но са нямали съвършенството – и се стига до многоезичието. А именно с Духовните вълни и култури човечеството ще има основание да построи кулата. Защото Христос преди това призовава човека да смени обиталището си: следгробна властност, както казвам, вместо „преизподня“ – „царство Небесно“. И тук е победата! Позволено е на човечеството самовластието. И тогава липсата на страх от трон ще създаде идея за свобода. И няма да тежи това, което се нарича самовластие. Абсолютизмът не ограничава, но непременно трябва да бъде поставен и изведен от измеренията на посветените. Не може непосветеният да прави нормален абсолютизъм – той прави диктатура. А едно средно равнище прави демокрации. Колкото и да ни е тъжно, това е истината. Но онова, което е окъсяло по памет, за съжаление няма да го разбере.

Така че трябва наистина да потърсим свобода от тоталното с всеобщото – тоталното като приложно насилие и всеобщото като самоудовлетворение. Събуденият Бог в човека ще трябва да сложи не ризница, а Огъня на Мъдростта, за да видим съвременните страсти колко са безсмислени. Тогава можем да дадем преценка на жажда за власт, на алчност, на чревоугодие, на наркомания... Затова казахме: свобода, надмога над себе си и осъществяване – Мъдростта като волеизлияние в идея на себеосъществяване и Мъдростта като себенадмога в идея за свобода!

Така ние ще спрем да се изживяваме в потреба за изкупление. Христос дойде да изкупи хората от „първородния грях“, а продължава да има „грешници“. Позволиха им само една стъпка – да бъдат съвършени. А ние казваме, че те трябва да бъдат божествени! Така разумната безсмисленост ще бъде безмислена разумност. Тогава враждата не може да бъде предмет на обучение за толерантност, защото тя ще губи отрицателната си сила. Възпитаният вече не може да каже, че е толерантен, а че е събожествен. Защото толерантността е изграждане, събожникът е съвместимост! И ще освободим онзи, който ни е натрапен – Луцифер, сатаната. Аз се възхищавам на българина, когато в прозрението си е изповядвал Танг Ра – Бог без баща и майка; религия без съпроводностите сатани и ангели. Това е страшен мироглед!

В индийската митология, в Упанишадите Вселената е едно дърво, на което корените са в небето, а клоните – на земята. Защото корените на всяко дърво са неговата глава. Дайте право на главата да си вземе благодат, за да може да направи плодове на осветения и свободния от страсти!

 

Въпрос: Можете ли да ни обясните и сравните страстите с хазарта?

Във всехорската мълва има нещо, което е много характерно за зависимостите: пияницата е до парите; прелюбодеецът, или женкарят – до възможностите, до възраст; а хазартът е за цял живот. Тази страст – за победа, е твърде безцеремонна по отношение престижа на личността. Тя не се спира нито пред корона, нито пред кръст.

Един от очебиещите примери е Достоевски, който продава роклите на жена си, за да продължи хазарта. Значи представете си що за страст е, и то в човек, който е във ферментация между божественост и небожественост!? Човекът, който можа да намери в романа си „Престъпление и наказание“ формулата да съчетае две грешности, за да роди една светлина и една безгрешност, изкупваща безгрешност – между Соня и Разколников. Значи този човек винаги е в една постоянна ферментация, в една вулканическа битка.

Това е хазартът!

 

Въпрос: Ако има загриженост към човека, то тази грижа на какво се дължи, кое я мотивира?

Трябва да признаем нещо съвършено непрецедентно в разгръщането на човека – това, което наричаме иманентно начало и трансцендентално начало, иманентния Бог и трансценденталния Бог. И точно това сме обяснявали в идеята на Учението на Мъдростта – как вложената у нас чрез Диханието божествена подобност трябва като иманентност да се изведе. Но до момента, когато ще имаме прозрение как да го изведем, ние си служим с трансценденталния, колкото и да е отдалечен, но сложен като потреба.

Казах навремето още: Адам е изгонен, но му се е предоставило правото да си създава олтар, за да търси Бога. Адам, или човекът, търси именно Този, Който е вън от него. И затова са му сложили известни идеи – идеята за олтара, т.е. за онзи Бог, Който е вън от него. И затова му създават правила Него да търси. И обреди и тайнства, с които той да кореспондира. Дори се създава нещо повече – магичността, теургията и опиатите, с които той влиза в отдалечение от себе си. Макар че фактически тогава води една особена битка – между Онзи трансцендентален и Този вътрешен, иманентен.

Когато е изгонен от Рая (фигуративно казано), е изведен в развитие. В идеята на еволюцията, или илюзията, вие можете да намерите вън това, към което се стремите. Затова човечеството се изживява в един казус за морал, който има повече характер на повеление отвън навътре, затова и пророческата институция за мен е отвън навътре. Човечеството не е събудено и ние казахме смелата мисъл: Битката за човека свърши, извежда се Бог от човека! Нова формула. С това иманентният Бог у нас, с фигурата на Диханието, на Вложения, създава вече други морални ценности. В цялата етика заповедите, правилата са един външен фактор. Затова човекът разбира, че тези фактори почти нямат сила...

Вярно, спряно е дивачеството, но не е спряно цивилизованото убийство. Тогава какво се казва на човека: съвестта! Виждате как е принудено човечеството да изведе вътрешния – съвестта. Не му казват: „Той те вижда! Той ти налага наказание!“. Морални наказания ти налага Църквата, физически наказания ти налага правната доктрина. В края на краищата те са външни – вътрешното е съвестта. Никой не знае на съвестта цвета, тя обаче съществува като това, което казах – иманентния Бог. И точно Учението за Мъдростта, когато извежда зримия теогон, дава правилото бъди божествен! Категории в нравствените измерения са: добър, много добър, милосърден, добродетелен, смирен... Но никой не каза божествен. И точно тук вече се извежда едно много широко разпространено и малко приложено – съвестта. Гласът, светилото на събудения Бог. И то пак в измеренията, с които човек борави.

Затова моралът еволюира. Изворът на морала винаги ще бъде един – човекът, който е осенен от Бога за съотношение. Защото ненапразно казах фразата: проблем за Бога е човекът. Бог не казва за животните: „Да им създадем това и онова...“. Но за човека го казва – и проблем за човека е Богът. Това е паралелът, с който ние трябва да изведем това, което наричаме легитимна етика и святост. Въпреки че светостта, чрез идеята за мъченичеството, което е внесено в монашески и други институции, не е най-доброто – не може и да бъде. Така че този морал е преходен. До онзи момент, когато човекът изведе това, което в услуга на историческия път му е служило – съвестта. Той ще еволюира до идеята на пълната свобода – когато няма да се търси в различието. Човекът се търси още в различието с Бога. Но онази идея, която няма да ни го даде в различие, това е вече не зримият, а овладеният теогон. Дотогава ще има винаги една йерархия – йерархия на морала!

Анри Бергсон беше написал „Двата източника на морала и религията“. Естествено е, че ще има два извора – единият е социалният, макар и да е издиктуван от религиите, другият е вътрешният, или както той го казва – елана, т.е. събудената, вътрешната будност, която е, да не кажем, сянка, но все пак е образ на съвестта.

 

Въпрос: Има ли опасност при движението си човекът да има отклонение от Пътя или забавяне в Пътя? Да не би моралът да идва като грижа?

Естествено е, че не само има такава опасност, но е и в реален образ. Разбира се, че може да се отклони. И затова се казва, че много бавно върви еволюцията.

Но човекът не може да се загуби. Дори тогава, когато е бил в своя животински, да кажем, първичен пещерен живот, не се загубва. Защо? Защото на пещерния човек се даде възможността да стане сега жител вече на т. нар. „небостъргачи“. Не може да се загуби, той не може да се нихилира.

 

Въпрос: Може ли войната да се причисли към страстите?

Всяко нещо е част от страст. И затова сме казали: необходимост и илюзия. Жестокостта я определяме тогава, когато сме еволюирали именно в морала да браним идеята, че човекът е най-голямата ценност. В расовите доктрини човекът не е ценност – расата е ценност. И точно тук лежат законите на жестокостта: око за око, зъб за зъб.

Какво е жестоко във войната и какво в нея е необходимо? Това не значи, че пеем хвала на войната, не! Жестокостта обаче отстъпва место на жертвата. Какво войната възпитава – идея за жертва на онзи, който няма събудена формула за дълг. Това не значи, че сега, след толкова хилядолетия, когато имаме тези социални формации, хората не знаят що е дълг – аз говоря за онова дивачество. Защото наистина човекът си е бил див.

Идеята за дълг е първом това, което казах – когато се събужда идея за обич. Оттук устойчивост на индивида. Но как ще мине инстинкта на самосъхранението? Когато вече има дом – ще трябва и него да брани. Създава се племето, расата вече – трябва и тях да брани. Когато той не е ценност, го жертват – извеждат го, за да може след това, когато вече той е ценност и има измерения за дълг, да отиде в името на нещо друго. Какво – отечество, справедливост, върховно служение. Така се е мотивирал човекът в изграждане на жертвата. До момента, когато Христос поема цялата тежест на човека, който трябва да отработи гроб, в който да може да възкръсва.

Така че не може да се пее химн на войната, но историята или човекът, в идеята си за обожествяване, я носи. Може ли войната да се причисли към страстите? Да, първичният `и образ е една страст, чиято необходимост ражда идеята за илюзията. Но тази илюзия след това, когато човек има и дълг, и зрялост, го прави реално отговорен за това, което е сътворил. И тук именно трябва да кажем, че се гласува Международна конвенция, основана на пакта, който Рьорих предлага навремето, за защита на културните ценности. Да не говорим, че в XIX век се създава Червения кръст – идеята за защита на жертвите при въоръжени конфликти...

 

Въпрос: Какъв е смисълът от създаването на човека?

Безспорно смисълът е, че човекът акумулира в себе си цялата планетна плът – цялата планетна плът, която не е още божествена, макар и създадена от Боговете. Тези три царства – минералното, растителното и животинското, го съпровождат и той почва да одухотворява тази материя.

Можем ли да кажем за този наш Сътворител нещо, за което религиите говорят? Христос говори за Отец. Обаче в културата на религиите се говори за Абсолют. Индийската религия говори за Безпричинна Причина и за йерархии на Богове...

Отвъд зримото има нещо, което носим. Това е смисълът. Когато човек се познае като Бог в една планета, сигурно ще му кажат: „Сътвори онова, което ще ти създава радости!“.

Така че безспорно има смисъл – до една идея на сливане с онова, което в нашата планетна верига на развитие ще стигнем – възможната единност с Твореца!

 

Из Слова на Ваклуш, 1999 г.,
в Пловдив и София